Какво искат майките от децата си вероятно е предопределено още преди раждането на бебето. Какво искат бащите за децата, обикновено се противопоставя на това, което искат майките за тях. А какво иска детето? Това е нещо, на което възрастните смятат, че трябва да обърнат внимание малко преди 18-тата година. Децата, за съжаление, не мислят така, но не знаят как да ни го покажат.

В девети месец детето започва да иска да се храни само – с ръце и да се цапа. То не се интересува от това дали му е позволено или не. То започва да опознава света.

На 14 месеца детето иска да ходи само и не се замисля дали ще падне и ще се удари. Това е следствие, което може да предвиди само възрастният.

На 2 години детето иска да се облича и обслужва само и не се интересува дали си е обуло обувките на обратно или дрехите му не си подхождат цветово. Това отново е следствие, което е понятно в света на големите. На 16 вероятно нарочно ще се облича така...

В желанието си да научи какво е АЗ и как да стане самостоятелно, нашето дете ежедневно ни провокира, извършвайки всевъзможни бели или полу предсказуеми действия. И очаква от нас реакция – положителна или отрицателна, според личните ни разбирания и според правилата, които се опитваме да поставим пред него.

Детето се движи в една или друга посока, водено от своя цел, свое желание. Какво правят възрастните – дърпат конците на детското желание в своята си посока. Ако тя съвпада и за двамата родителя е добре. Ако не – конците се объркват и се налага някой да ги разплете.

На 3 години детето попада в първата групова среда – детската градина. Тя му е представена като едно страхотно място, на което то ще играе, ще учи и ще се забавлява, ще се изразява като личност и ще се конкурира според своите възможности и желания. То е АЗ и може да се отдели от ДРУГИТЕ само, ако конците на желанията не са заплетени. От този момент конците на детските желания започват да се дърпат в много посоки – посока на родителите; посока на амбициите или липсата на такива на учителката; посока на възможностите на държавното образование; в подражателната конкуренция с другите деца; в идолите и подражанието. Желанието за самостоятелност и изява на нашето дете няма да бъде прекъснато, поради разнопосочното дърпане на конците, но ще бъде затруднено и объркано. Защото:

· Всяко дете желае да бъде самостоятелно в избора си, но изборът трябва да бъде направляван в правилната за социалната култура на семейството посока.

· Всяко дете желае са се изяви и да бъде оценено. Така то се научава да се справя с конкуренцията на възрастта и познанието. Образователната система трябва да оцени познанието на детето, а не неговото „послушание“, защото за да бъде послушно едно дете, то трябва да разбира инструкциите, които са му зададени и те да му бъдат интересни. Всяко непослушание има причини и само 10 % от тях се по вина на родителите.

· Всяко дете желае да бъде разбрано, за да се научи да общува и да води диалог със себеподобни и с възрастни.

· Всяко дете желае да спечели и да загуби някое състезание. Да печели със силните си страни и да губи със слабите. Тук настъпва най-голямото объркване на конците. Когато нашето дете не е самостоятелно в избора си, загубва ориентация за степента на уменията и познанията си в дадена област и желае да спечели от своя слаба страна, защото мама (татко) ми каза. Когато нашето дете не е оценено адекватно, може да достигне до същия казус, този път защото „учителката иска“. И детето става раздразнително, защото не знае как иска да реагира в определена ситуация. Знае само как, ние възрастните, очакваме да постъпи то.

· След седмата година всяко дете желае да бъде поощрено и наказано. То разбира следствията и последствията и желае да отговаря само за свои постъпки. Може би след 14-тата си година ще започне да иска да отговаря и за чужди, но до тогава е добре да има ясни правила за това, което е позволено, за това, което е ползотворно, за това, което е развиващо, за това, кое е отговорно. И колкото по-голямо става детето, в толкова повече посоки ще бъдат дърпани конците на неговите желания. Ще желае да бъде Пипи, след това Астрид Линдгрен, после негърска принцеса, или пък Емил, а после Ерих Кестнер и накрая детектив.

Основаната роля в разплитането на конците в тази възраст остава на семейството. То дава социалното обкръжение на детето и неговите културни традиции. Не трябва да се забравя дори за един ден, че детето има свои желания и те не трябва да бъдат отхвърляни с лека ръка, а детайлно дискутирани. В спора трябва да използват основателни, а не манипулативни за детето доказателства.

НО не трябва и да изпадаме в другата крайност - детето да диктува, какво да прави семейството, защото тогава семсйстовото попада в мрежата от манупулативно прикрити неможения на детето, който го водят надолу, към стереотипи, затруднения и откази за социално включване.

Необходимо e да установим кога детето е преминало от „искам“ в „мога сам“. Това зависи изцяло от нас родителите. Когато сме преминали рамо до рамо с детето си през всички радости и трудности; когато сме го накарали да почувства вероятността, че се е справило съвсем само; когато оценяваме избора му, дори да не ни харесва и най-вече не се срамуваме от него. Ето тогава нашето дете може да се справи само, ще бъде АЗ и спокойно ще го причисляваме към групата на порасналите.

Автор: Нина Йорданова, специалист ранно детско развитие