И двамата си обръщат гръб и играта приключва.

Позната история, стара колкото света. Повтаря се и пак ще се повтори. Свързана неотменно с живота на всяко дете. Заигравка на ръба на истината, фантазията, гордостта, желанието за уникалност, очакването на похвала и ненадминатост. Нормално е да се случва, тревожно е, когато се превръща в постоянен елемент на детското поведение и отблъсква връстници, дразни възрастните, усамотява детето. И за да предизвика внимание, то отново завърта порочния кръг...

Самохвалството се развихря около 4 – 5 година и принципно бързо отминава, без да се превръща в натрапливост. При някои малчугани, обаче, продължава и „успешно” се утвърждава в началната училищна възраст. Преди да обвиним детето, препоръчително е да си дадем отговор на въпроса „Къде сгрешихме в отношението си към нея/него?”. Детското самохвалство често се провокира от следните отношения към децата, породени от възрастните:

Самохвалкото не се ражда такъв – ние, възрастните, без да искаме, го формираме. Правим го уникален, подхранваме излишно самочувствието му, насърчаваме арогантността му, емоционалните изблици и командаджийството. А после обвиняваме и наказваме. Всъщност, малкият самохвалко има нужда от помощ и подкрепа. Внимателно, но твърдо да прекратим опитите му за нереално налагане над другите, за желанието му да фантазира и демонстрира чуждите успехи, присвоявайки ги. Необходимо е чрез игрите да го научим да губи с достойнство, да понася загубите гордо и усмихнато, с вярата, че утре ще успее. Игрите от рода на „Не се сърди, човече”, „Домино”, „Мемори карти” и други, са много подходящи за целта. Родителите на бива да се предваме в играта, за да не страда детето. Така не го учим на нищо. Побеждава по – добрия. Целта е да се стремиш да победиш и тогава да се похвалиш малко, но и да уважиш усилието на партьнора си. Добре е да даваме възможност на децата свободно да се похвалят с нещата, които са сътворили, за успехите си в детската градина или училища, но да не позволяваме да се хвалят с неща, за които не са положили усилия.

 

Децата, които страдат от липса на внимание от страна на родителите, компенсаторно привличат вниманието на връстниците си, хвалейки се и „купувайки” същото с различни истории или дреболии. Истината, обаче, е субстнация, която малчуганите улавят инстинктивно и наказват с отдръпване онзи, който прекалява с измислиците. Така самотникът става още по – самотен и ако моделът на привличане на внимание е самохвалството, то от него/нея се изисква още по – голяма самохвалщина, за да привлече вниманието отново. И така дълго, дълго време. Затова, установим ли, че детето ни прекалява, добре е да се обърнем към себе си и да установим къде и какво да променим, за да не страда малкия човек.

И играта продължава. Заедно!

 

Хенриета Илиева – психолог

Списание „Кенгуру” 2009 г.