Лукс е, защото детето трябва да бъде водено непрекъснато за терапия и наблюдение при различни специалисти и на практика получава два пъти по-систематизирано и задълбочено обучение от здравото дете. Е и два пъти по-скъпо. Лукс е, защото семейството е поставено в специален режим на обслужване на обучението на детето. И като резултат всички получават единствено възможността да загубят желание и да спечелят монотонност. Лукс е, защото отнема времето и възможността за игра с детето.

За да се развива, детето с особености трябва да бъде обучавано, но обикновено то не желае по различни причини. И се налага да бъде мотивирано:

Следващата стъпка е въвеждането на нови елементи в играта, които биха затруднили детето и често биха го накарали да се откаже. Това е моментът, в който трябва да накараме детето да се забавлява. Не въвеждаме изцяло нова игра, а само нов елемент, като първо го изпълняваме с детето, а след това му предлагаме да го направи само. Усмихваме се през цялото време и се стремим да избягваме негативните послания („Не така!”, „Чакай!”, „Грешка”). Въвеждаме правилото „Първо двамата заедно, а после ти сам”. Стремим се да изказваме чувствата си – „Харесва ми играта”, Справи се чудесно, но можем още повече да се забавляваме”, „На теб хареса ли ти?”.

Способността за игра се развива успоредно с развитието на детето. Тя е основата на ученето през опит – обучение, доказало най-голяма ефективност при децата с особености и доставяща им удоволствие. Всяка дейност може да бъде превърната в игра, когато се спазват следните изисквания:

За да бъде превърната играта в обучение, е необходимо възрастният да въведе правилото „ Когато..., тогава....”. Това правило поставя не условия, а взаимни ангажименти, които трябва да бъдат изпълнявани последователно. Например:  ако детето има желание да играе с количките си, а не с нас и ние сме успели да започнем игра с него, която то желае да прекъсне, можем да му кажем „Когато изиграем играта, можеш отново да играеш с количките”. По този начин ние показваме на детето, че ние е приятно да се забавляваме заедно и превръщаме ангажимента за учене в съвместно удоволствие. Непрепоръчителното условие „Ако изиграеш играта, ще получиш количките” измества смисъла и принуждава детето да прави нещо, което не е убедено, че иска. В хода на играта детето не мисли за опита, които получава, а за времето, в което ще си получи наградата.

Когато сме изпълнили успешно мисията си и сме научили детето да се забавлява докато учи през играта, можем да предложим замяна – партньорство с друго дете или друг възрастен по същите правила. Това би осигурило на родителите така необходимата глътка въздух в света на социалните контакти, без да изпитват угризения, че са пренебрегнали нуждите на детето.

Нина Йорданова, 2010

списание Кенгуру